text
stringlengths 0
14.4k
|
|---|
«Глория Скот» беше записан в регистрите на адмиралтейството като безследно изчезнал и никой до този момент и не предполага каква е истинската му съдба. След благополучно плаване, «Хотспър» пристигна в Сидни. Аз и Евънс променихме имената си и се отправихме за златоносните мини, където се събира такъв пъстър свят от всички националности, че е трудно да се идентифицира която и да е личност. |
— Издухвай повече дим пред лицето си, докато говориш с пазача. Взел си кафявия хартиен плик и сгъваемия кашон? Двойното резе за вратата и фенерчето? |
— Ще претърсят кораба след минути — веднага, щом забавянето на доклада на тези юнаци стане подозрително — изнервен отбеляза Майлс. Той прибра двата стънера, силовата мрежа и вибрационния нож и ги напъха в колана си. След като размисли още веднъж, той бързо лиши четиримата озерани от кредитните им карти, пропуските, документите им за самоличност и парите им. Натъпка всичко по джобовете, своите и на Грегор, и се увери още веднъж, че Грегор се е отървал от затворническата си карта, която лесно можеше да се проследи. Намери и една изядена наполовина дажба и я захапа на момента. Докато Елена ги изведе от въздушния шлюз, вече дъвчеше. Майлс добросъвестно предложи на Грегор да си отхапе от блокчето, но той само поклати глава. Вероятно Грегор беше вечерял в онази кафетерия. |
— Що за кръвнишки мераци, Теди. Знам, че си в Атина, моето момче. |
— Обаче предложението е адски добро — настоя прокурорчето. |
— Не — реши тя. — Ще бъде по-интересно да видя как ще се оправиш така, както си сега. |
Ако се откажеш от убийството, продължи на #2. |
Докато докладваше решението си да промени утвърдения план, Журавльов тайно се надяваше, че НЩ няма да го утвърди или ще заповяда с банката да се заеме не той, а неговият заместник. Затова, когато получи отговора, той още веднъж се изказа доста грубичко за тъпотията на ръководителите, имайки предвид всички, които стояха над него, от началника на разузнаването до командващия Централния фронт. |
— Иди в полицията. |
— Тоест как? |
Престорих се, че тепърва надзъртам и го търся. Но сърбежът, заложен едва ли не в костния ми мозък през втората степен на обучението („Никакво спокойствие, докато не измислите откъде ще бягате!“), вече ме бе накарал да огледам внимателно. |
— И ти като мен знаеш добре, че инглите са господари на страната. Те станаха това чрез ред предателства и вероломства. Сърцето ми кърви, но аз не мога да върна нещата назад. Но каквото мога, ще го сторя. С настъпване на утрото ще дам на иглите едно зрелище, което те още дълго ще помнят. И ти ще трябва да ми помогнеш. Искаш ли? |
Отговор не получих, но един ден в канцеларията на училището влезе слаб човек с посребрени коси и чанта в ръка. Той се представи — беше ученият, на когото писах. Не искаше да остане нито минута, а ме хвана под ръка и ме повлече към горската поляна, където се беше явило, а после изчезнало летящото тяло. |
— И може би е грешка — промърмори Нед Касиди отстрани. — В прекалено голяма степен ги кара да мислят за детето като за дете. Давате му име и то изглежда прекалено истинско в очите на хората; тогава, ако се случи нещо лошо… |
Пиеси никога не е творил. |
На излизане от парка, вървяха в тишина, на трамвайната спирка тя се разтрепери, той се сбогува бързо и я остави сама. След няколко дни получи пакет с музиката и книгите, които й беше заел. |
Но ангарите знаеха, че проблемите на Земята бяха започнали далеч преди Сатара да открадне Камъка. Тогава той обвини Веова, че бил допуснал грешка още при самото създаване на системата. Трябвало още тогава да потърси помощта му. Шефът естествено не се съгласи и те дълго и упорито спориха. |
— През септември. Щяхме да се опитаме да ти съобщим по-рано, но беше невъзможно да ти изпратим съобщение, а и твоя приятел Радмън го нямаше в Берлин. |
Госпожа Дьо Ла Бриер се олюля. |
— Имахте — поправи го Зейфод. |
Но сеньорът бе мълчаливо отказал с мрачно поклащане на глава и за това не стана повече дума. А после, когато тя се сбогуваше с него (спомените изведнъж нахлуха в главата му), на очите и имаше сълзи. |
— Нямах предвид истинските птици — рече Порджи. — Искам да кажа птици, които човек сам прави. |
— Как бихте могли да знаете? |
— Само дебелоглав човек като теб тръгва да рита срещу ръжена. |
А. Бетик и Тео понечиха да излязат на балкона заедно с нас. |
— Ба, сам е. Отзад има нещо завито в ямурлук, ама трябва да е сол. |
— Роан! Наистина ли… — тя сграбчи голата му ръка и хладината на пръстите й парна болезнено изгорената му от слънцето кожа. |
— Ерин, трябва да ти кажа, че изглеждаш ужасно! — промърмори тя и изплези побелял и грапав език. — Предписвам ти кафе, докторе. За предпочитане — венозно. |
всякакво мъртвило, |
Мати караше поне с осемдесет километра в час, но заявих на Дърджин, че не мога да кажа със сигурност. Той настояваше да си спомня (все едно ме подканваше: „Зная, че никога не сте виждали клуп за бесене, господин Нунан, но съм сигурен, че ако се постараете, ще го направите“), ала аз упорито отказвах. Дърджин отново взе листа: |
Той се плъзна безшумно като сянка и много бързо през поляната. Видяха го как се хвърли върху вожда и как около минута остана да лежи върху него. Не се дочу никакъв шум. После се изправи и също тъй чевръсто се върна при тях с пушка в лявата ръка и окървавен нож в десницата. |
— Как може човек да отърве един градинар от сънливците, които му ядат прасковите. |
— Не се сещам защо — каза усмихнат Теон. — Ти винаги ли миришеш така, или току-що си нашибал някоя свиня? |
Той мълчи. |
26. Тогава израилският цар каза: вземете Михея и го отведете при градоначалника Амона и при царския син Иоаса |
— Не мисля. Май още не е разбрал за какво са му огнепроводите — отговори Лейди Рамкин. |
— Комсомолците бягат ли? |
дълбоко скритата печал.“ |
Като змия се вий из улицата там |
— Вярно е, че тук има такъв дипломат, ала неговите правомощия не се простират толкова далеч, че да съм длъжен да се вслушам в него. |
Сюзан влезе все още по хавлия. Жена му винаги изглеждаше хубава сутрин, дори да бе станала току-що. Свежата й красота не се нуждаеше от грим. |
— Благодаря, дете — каза й бодро Леане и взе двете костени цилиндърчета от ръката на момичето. — Хайде, връщай се в гълъбарника. — Преди още новачката да се е изправила, Леане затръшна вратата, след което се облегна на нея с въздишка. — Започнах да се стряскам от всеки нечакан звук, откакто ми каза… — Тръгна към масата. — Още две съобщения, майко. Дали да ги… |
— СПИН II е било човешко заболяване, подобно на чумата дълго преди Хеджира — обясни Джони. — Поразявало е имунната система. Този… вирус… уврежда един ИИ по същия начин. За по-малко от секунда той прониква в защитните системи и привежда в действие смъртоносни програми, които унищожават клетките на засегнатия организъм… на самия ИИ. Всъщност моите клетки. |
— Не! — не се замисли Хайдар. — Но Джем ще избяга, ще се скрие. Ти не бранеше само живота му. |
С омраза си помисли за позорната клопка, в която бе хванат. Също като тайко и Города преди него, и той трябваше да търпи християнските свещеници, защото се бяха впили в португалските търговци като конски мухи и държаха иначе непокорното си паство в абсолютно светско и духовно подчинение. Без свещениците нямаше търговия. Тяхната добра воля като посредници в преговорите, свързани с Черния кораб, беше от жизненоважно значение, защото говореха и двата езика и двете страни еднакво им се доверяваха, и ако империята затвореше завинаги вратите си за тях, всички варвари щяха да отплават и никога нямаше да се върнат. Той си спомни как тайко се опита един-единствен път да се отърве от свещениците и в същото време да поощри търговията. Две години — никакъв Черен кораб. Шпионите докладваха, че главният жрец на свещениците, разположил се в Макао като отровен черен паяк, заповядал да се прекрати всякаква търговия като наказателна мярка срещу указите на тайко за прогонване на свещениците, тъй като му беше пределно ясно, че в крайна сметка, тайко ще склони глава. И наистина, на третата година той се примири с неизбежното и покани свещениците да се завърнат. Все едно, че изобщо не знаеше за съществуването на собствените си укази и причините за бунтовете, предизвикани от свещениците. |
— Аз никога не се сърдя. |
— И вие всички до един се съгласихте, или вече не помните? — отговори главния снабдител, излизайки от вцепенението. — Даже сами настоявахте на този вариант, когато стана ясно, че другите ще ни дадат за същите пари само трийсет единици. Петдесет различни култури за всеки център — та вие едва не се напикахте от радост, доколкото си спомням! |
— Помисли си за лотарията, Луис. Помисли си за еволюцията. Седемстотин години размножаването на вашето племе се е регламентирало от цифри: две родителства на човек, две деца на двойка. Е, някои се сдобивали с право на трето дете, на други пък им било отказвано и едно заради генетична предразположеност към диабет или нещо от този род. Повечето хора обаче имали по две. После законът бил изменен. През последните два века между десет и тринадесет на сто от хората от всяко едно човешко поколение се раждат благодарение на печеливши лотарийни билети. И какво се оказва, че е определящо за оцеляването и живота? Късметът. |
Продължихме да крачим, обгърнати от блясък и тиха музика. |
Патриша бавно се надигна от леглото и протегна ръка към халата. |
Разбира се, Лира. Той кимна, стиснал ножа, и докосна мястото, където сълзата й още не беше изсъхнала. |
— Много високо викали — продължи Леля. — Няма да можем да си чуем приказката. |
— Вие казвате, сър, че сте служител на негово величество? — запита шивачът, решил да разпръсне всякакви съмнения дали би могъл да се довери на събеседника си, преди да пристъпи към откровен разговор. |
— Но тук са отбелязани осем инцидента и вие приехте, че… |
— В това се състои престъплението ти, че не си направил нищо, ама съвсем нищо! Не си си отварял очите! |
— Тук, в колонията… |
ГЛАВА ПЕТНАЙСЕТА |
— Ти каза, че това било свързано с Маккейлъб. Защо? |
желания край на моя живот! |
Ненадейно в нощта избухват заплашителни звънки гласове. Преди да се опомниш, многоброен отряд въоръжени елфи е сключил обръч около вас. Предводителят пристъпва напред с готов за стрелба лък. |
— Самият Марсел Брис! — възкликна босът. |
Грант кимна в знак на съгласие. |
Без да се отбива в стаята си, слезе долу и отиде на площад „12 април“. За да не среща много познати, тръгна наляво, под стъклената колонада на Музея на космонавтиката, покрай залените в светлина витрини с експонати. Забеляза група идващи насреща му хора и зави под арката между витрините с „Луноход-I“ и „Луноход-II“. В дъното на изложбената зала се извисяваше един от първите тендери, летели до Луната; вратите на вакуумтрюма на основно ремонтирания лунен кораб бяха отворени. Към него водеше алея от изящно извити като шии на плезиозаври клинозахващащи държатели, в които лежаха изпълнени в естествена големина копия на орбиталните модули „Восток“, „Восход“, „Джемини“, „Союз“, „Салют“, „Скайлаб“, „Аполон“, „Сибир“, „Хермес“, „Заря“… Беше ги виждал много пъти, но за разлика от повечето посетители на музея не изпитваше благоговеен трепет пред старата техника. Тесни, примитивно оборудвани и практически незащитени бидони — ето какво бяха те, откровено казано. Той мислеше само за хората и всеки път, когато минаваше по алеите на орбиталната техника от миналото, биваше поразен от великата гордост и дързост на онези, които първи бяха започнали овладяването на Далечния космос. Истински герои! Дори в Близкото космическо пространство те можеха да се надяват само на себе си — нямаше отде да очакват помощ. Нямаше още нито служба за космическа безопасност, нито космодесантни групи, нито гулети¤ за мобилно базиране, нито спасителни крайцери… — нищо, абсолютно нищо. И те „не със стени оградиха града, а с мъжеството на неговите жители“. Здрави нерви, сила, смелост, песни и вяра в успеха. Истинска „Илиада“!… Блазнеше го мисълта, че днешните пионери на Далечния космос са техни преки потомци. |
Дълги години мълком търпях беззаконията на Вашите сътрудници: перлюстрацията на цялата ми кореспонденция, изземването на половината от нея, издирването на моите респонденти, служебните и административните преследвания срещу тях, шпионирането около дома ми, следенето на моите посетители, подслушването на телефонните ми разговори, пробиването на таваните с бургия и монтирането на звукозаписваща апаратура в градското ми жилище и из вилното ми място и настойчивата клеветническа кампания срещу мен от лекторските трибуни, когато те се предоставят на сътрудници на Вашето министерство. |
тя не лети към чуждий край, при мене? |
Тамалани пое подадената нишка. _Преходности и тайна същност_. Започна да обяснява на видеоочите с глас, с който човек се обръща към деца: |
Томас отби удара, замахна и златното му острие удари бронята на валхеру и дъжд от искри посипа белия му табард. |
— Каква клечка? |
— Обещавам, наистина. Когато започна да разработвам приложенията на ИИ, ще искам да си до мен. Много здраве на баща ти. |
Карамон хвърли тревожен поглед на Танис, когато драконяните го хванаха и разкопчаха ножницата му. Очите на Тика широко се разтвориха от страх — това определено не беше начинът, по който трябваше да се развият нещата Берем, чието лице беше почти напълно скрито от фалшивите бакембарди, сякаш щеше да се разплаче или да избяга, а може би и двете. Дори Таселхоф изглеждаше объркан от тази внезапна промяна в плановете. Танис го видя да се оглежда, търсейки спасение. Полуелфът трескаво мислеше. Смяташе, че е предвидил всички възможности, когато съставяше този план, но очевидно беше пропуснал една — да бъде арестуван като дезертьор от драконовите армии! Ако ги затвореха в тъмницата, всичко щеше да пропадне. Щом свалят шлема му, ще разберат, че е полуелф, после ще огледат по-внимателно и другите… и ще открият Берем… Той беше опасният. Без него останалите още можеха да се измъкнат. Без него… |
— Нали, дявол да го вземе, много ясно ти обясних, че смятам? |
Над накъсаното им дишане той долови човешки викове и дрънчене на желязо. Усети дим. Въздухът бе почернял от дим. |
Раната беше засегнала само лицето. Нямаше никаква опасност за живота му, но местният лекар, млад човек, не владееше достатъчно добре занаята си, за да може да успокои ранения, и Вискара прекара няколко часа, без да знае участта си. |
Юън скочи, направи знак на сестрата, която стоеше зад гърба й, и я хвана здраво за китката, за да я обездвижи. Една игла се заби в ръката й, тя го изгледа с гневно подозрение, очите й заблестяха. |
— Ами ще печете телетата! |
Те започнаха съдебен процес за отказ да се заплати дълг на човек с изкуствено сърце, като се основаха, че притежанието на орган-робот премахва човешката принадлежност, а заедно с това и конституционните права на човека. |
Маниака свива рамене: |
— Беше — усмихна се Чансълър. — Ще се пенсионира през януари. |
Чубака вкара „Сокол“ във внимателно изчислена орбита над Ендор в близост до избуяла с растителност зелена луна. Той управляваше кораба с финес, сякаш несъвместим с огромно създание, като него. Ръмжейки под носа си, уукито дръпна лостовете и изключи двигателите. |
— Сега ела! — нареди Бизоновото чело и навлезе в потока, между чиято повърхност и скалата имаше малко пространство, така че главата на човек оставаше над водата. Като вървяха в продължение на няколко минути срещу течението, те се озоваха в тъмна каверна, чийто въздух, въпреки наличието на потока, бе сух. |
Луи намери английския крал седнал на същото място, на което го беше оставил. |
— Не сте били в състояние да излезете от къщи… |
Косила презрително отмина иронията и: |
Ори си повтори репликата: |
со грозно зинали мечкарски шишенета… |
— Какво отношение имаха обикновените войници към Мич? Какво беше твоето собствено отношение към него? |
Скоро той се намери в железарската работилница на Атанас Вълка. |
Той се приближава към вратата на гълъбарника, отваря я, и в този миг — защото няма по-подходящ — тази история разтваря крила и полита. |
Дънлийви се изкикоти. |
— Сега яж, пък после майка ти ще ти направи компрес — добави бащата и потайно усмихнат, се наведе над яденето си. |
— Една дузина. |
— Магьосник — повтори Зед. — Човек би помислил, че един магьосник ще иска хората да помнят думите му. |
Subsets and Splits